– Не вярвам всички до един да са се отказали. – възрази Зак. Той се подпираше на вратата, а Мегън го беше прегърнала през кръста, отпускайки главата си върху рамото му. Алекс пък стоеше в средата на коридора и с безпокойство наблюдаваше Габриела. Ако никой не дойде тя сигурно ще се откаже от клуба – мислеше си той.
– Може някой все пак да иска да дойде, но този склад е на много забутано място и никой няма да го намери! – продължаваше да говори Габриела.
– Така е, и на мен ми беше трудно да запомня пътя първите няколко тренировки. – съгласи се Мегън, след което отново се облегна на рамото на Зак и потъна в мълчание.
Минутите се точеха мъчително бавно. Вече наближаваше единадесет часа и петнадесет минути. Лицето на Габриела придобиваше все по-разочаровано изражение и Алекс усещаше как идеята им за огнен клуб във флота се изпарява с всяка изминала минута. Изведнъж някъде по коридора се чуха гласове:
– Трябва да е тук някъде! – каза момчешки глас.
– Мисля, че вече бяхме тук! – отговори другият глас, който беше на момиче. Скоро непознатите се появиха. Те бяха с униформи на кадети от “Перперикон”, но другите не ги познаваха от упражнения или лекции. Момчето беше среден на ръст азиатец, носещ тънки очила, а момичето – също средно на ръст с кестенява коса и кафяви очи.
– Случайно тук да са тренировките по пой? – попита момчето.
– Да това сме ние, Клуб “Инсиниум”. – отговори Габриела и лицето и грейна.
– Ние закъсняхме малко, защото трудно намерихме залата… – извини се момичето. Всички обаче бяха много щастливи да ги видят. Те бързо ги наобиколиха и се запознаха. Двамата новодошли се казваха Лий Шо и Ивелина Крумова. Оказа се, че са второкурсници, и затова другите не ги познаваха дори по физиономии.
– Въртели ли сте някога огън? – попита Зак
– Не, никога, дори тренировъчен пой! – отговори Ивелина.
– Значи ще сте първите ни ученици! – заяви възторжено Габриела. Унинието ѝ отпреди минути се бе заменило с надежда и ентусиазъм.
– Е, май никой друг няма да идва, ние да си започнем тренировката, а? – Подкани ги Алекс, но сякаш за да го опровергаят в дъното на коридора отново се чуха гласове. Този път на Алекс му се стори че гласовете са някак познати
– Казвам ти, Бен, слязохме на четвърто ниво и това е коридор номер осем, значи… – в този момент три познати лица се появиха. И тримата бяха облечени в червено-черни униформи на кадети от кръстосвача “Мадара”.
– Бен, Беки…Силвия? Здравейте! – поздрави Алекс, едва сдържайки вълнението си. През всичкото това време от постъпването си във флота не бе спрял да мисли за Силвия, но нямаше никаква възможност да контактува с нея на лекциите заради приятеля ѝ Стийв, който не се отделяше от нея.
– А, вие се познавате? – учудено попита Габриела.
– Да… запознахме се на първата лекция по Основи на Бойното Пилотиране – обясни Алекс. Едва сега забеляза, че Силвия носи със себе си голям обръч.
– Да не би да въртиш обръч? – попита той.
– Да, при това огнен, а също и огнен пой – отговори Силвия.
– Това е чудесно! – намеси се Зак – Значи имаме още един човек, който разбира от въртене! Ами вие? – обърна се към Бен и Беки.
– О, не… – веднага отговори Беки и заклати глава – Силвия ни научи на едно-две движения с поя и това е.